Книгата, в която всички умират

Или как литературната класика може да бъде откровено забавна…

Духовит и остроумен и в книгите си, и извън тях – така накратко можем да опишем грузинския писател Бека Адамашвили, с когото имахме възможността да се срещнем по време десетото издание на Софийския международен литературен фестивал през декември 2022 г. В рамките на панелната дискусия „Темите в съвременната литература” носителят на Наградата за литература на Европейския съюз (2019) представи втората си хумористична творба „В тази книга всички умират“ (2022), привнасяйки още по-оживен тон на събитието като естествено продължение на настроението от романа си. Именно книгата, за която грабва престижното отличие на ЕС, беше и една от основните теми на нашия разговор, наред с въпросите за настоящето и бъдещето на постмодернизма и все по-ключовата роля на комедията в литературата.  

Всъщност българските читатели имаха възможност да разгърнат страниците ѝ още в началото на лятото, а за това се бяха погрижиха от „Парадокс“, които издадоха и дебютната книга на Адамашвили –  „Бестселър“. Преводът е дело на Алеко Дянков по проект, съфинансиран по направление „Литературни преводи“ на програма „Творческа Европа“, и макар да е от немски език, в него сполучливо е уловен хумористичния тон на грузинския оригинал.

Във втория си белетричен опит Адамашвили продължава постмодерните си експерименти и добронамерено-хапливите гъбаркания с тежки литературни класици и класики, подети още в „Бестселър“. Докато там построява своеобразен „ад на литераторите“, в който измъчва имена като Данте, сър Артън Конан Дийл, Кафка и Хемингуей, тук на фокус е героят г-н Мементо Мори, който всъщност разбира, че е литературен персонаж, надарен със суперсилата да „пътува“ от книга в книга и решава да нанесе контраудар срещу злите писатели, осъждащи героите си на смърт. В негови спътници в това интертекстуално приключение се превръщат още няколко персонажи, които дотогава не са осъзнавали, че са литературни герои, но Мори ги „светва“, че всъщност се намират в нечия книга. Сред тях са професор Арно, чиито мисли са за задвижени единствено от две идеи –  да запечата името си в историята и да намери най-оригиналните предсмъртни думи, с които да бъде запомнен; Матей, който един ден решава че ще стане детектив, но за да се отличава от Шерлок Холмс борави единствено с индукция, и Лия – запалена феминистка, надарена със суперсилата да улавя доза сексизъм във всичко, което чува.

Именно тази литературна формула служи на писателя като перфектната постмодерна основа, която му позволява да изпълни целия си роман с препратки от емблематични за световната култура образи, автори и жанрове без това да е самоцелно. Героите пътуват през произведенията на Дон Кихот, Достоевски, Тери Пратчет; борят се за живота си в пиеса на Шекспир, а после в света на вълшебната приказка; чакат Годо; впускат се в редовете на нечии дневници, стават персонажи във филм, а накрая дори ги намираме в комикс. А с пътуването във времето и жанровете, авторът с лекота борави и с условностите на литературния период, в който се намира Мементо Мори и компания. Така в иронично-хулиганския си стил Адамашвили чупи канони и жонглира с епоса, лириката и драмата все едно е детска игра. Резултатът – книгата „В тази книга всички умират“ се превръща в забавна постмодерна енциклопедия на световната литература…

Как обаче се заражда идеята за този литературен експеримент и какво кара Адамашвили да погледне героите си от този различен ъгъл? Отговорът се състои във въпроса „Ами какво, ако…“, споделя самият той. „Винаги, когато чета книга или гледам филм, в главата ми изникват питания, започващи с тези две думи: Ами ако Жулиета не се беше самоубила след Ромео? Ами ако Ахил имаше по-добри обувки, за да предпази петата си? Ами ако вълкът в леглото на бабата не беше вълк?… И изведнъж се появи следният въпрос: ами ако има герой, който осъзнава, че е герой? И какво, ако тази суперсила му даде шанс да промени нещо вече написано?“, пита се Бека Адамашвили.

Според него връзката автор-литературен герой е същата като тази между Пинокио и майстора –  героите се подчиняват на писателя, докато той ги създава, но щом оживеят, тръгват по своя път и принуждават автора да се подчини на техните желания. „Но през повечето време свободата на героите е илюзорна. Разбира се, когато им дадете набор от характеристики, трябва да действате с героите си по съответния начин. В крайна сметка обаче вие си оставате човекът, който решава съдбата на героите.

Това е като в реалния живот, където понякога си мислим, че сме свободни, но през повечето време действията ни са резултат от навици, традиции, мисли тип „какво ще кажат хората“, смята той.

Тези размишления го съпътстват и при писането на „Бестселър“, чиято история можем да проследим в още в детството на Адамашвили. Той ни споделя, че когато е бил малък, не веднъж се е ядосвал на класици като Шекспир и Достоевски затова, че убиват героите си в края на книгите. „Още тогава изпитах някакво желание да протестирам срещу злите писатели. Затова сега реших, че мога да създам герой, който пътува между книгите и спасява тези герои“, споделя авторът. Що се отнася до „Бестселър“, като основно вдъхновение са му послужили клишетата от класическата литература и Холивуд. „Единственото място, където можех да „накажа“ писателите за техните „литературни грехове“, се оказа литературният ад“, добавя той.

Най-голяма трудност по време на тези експерименти, неизненадващо, се оказва сблъсъкът с Шекспировия език. „Беше предизвикателство да пиша в неговия стил, защото след няколко страници открих, че Шекспир е бил гений, но и не е бил гений. Затова реших да трансформирам Шекспировия стил в абсурден театър и нещата станаха по-управляеми“, издава ни писателят. 

Така, по ирония на съдбата, големите класици се превръщат в основата, на която Адамашвили изгражда оригиналния си стил. „Техните книги, събирани от моите баба и дядо, са били мои спътници в детството. Използвах всички стилове и клишета от техните книги в моите романи по-късно“, казва авторът. За него тъкмо това представлява постмодернизмът – събиране на тухли от руините на всички минали жанрове, романи и тенденции и изграждане на собствена история. „Защото всичко е вече написано и разказано и всичко е копие на копие на копие на копие. Четири хиляди години са били напълно достатъчни за това“, смята Адамашвили.  

В бъдеще той обмисля да продължи с литературните си експерименти и вече е започнал работа върху нова поредица от „постмодерни разкази“. „Ще има например история за второстепенни герои, които протестират, че са второстепенни герои и отказват да действат в името главния герой. В друга история някои думи са уморени да бъдат използвани от графомани и започват да изчезват. Освен това ще има една история от три страници за мъж, който има само тези три страници, за да предложи брак на момичето, което обича. То обаче закъснява и остава все по-малко място за обявяване на любов… Но тъй като разказите не са популярни в Грузия, ще свържа тези истории. Така че ще бъдат кратки разкази в облекло на роман“, издава ни той.

Авторът споделя, че една от основните причини да пише е, че се забавлява, докато го прави. „Ако това забавлява и читателите, тогава мисията е изпълнена“, казва още той. Според него именно смехът е решаващата точка, в която писателят може докосне емоциите на читателя. „Защото в крайна сметка ние търсим нещо, което да ни забавлява, да ни кара да се усмихваме или да ни помага да избегнем ежедневието и стреса. Така че, когато си представите, че нещо, което създавате само с празен лист, тридесет и три букви и няколко препинателни знака, ще накара някого да се усмихне, това е най-добрата мотивация за писане“.

Освен това писателят е на мнение, че днес хуморът има все по-важна роля, тъй като може да е ключов инструмент при литературния прочит на актуални социални въпроси и проблеми.

„Хуморът е един от най-добрите начини да пишеш за сериозни неща и да накараш хората да мислят за тях.

Например, един от любимите ми автори, Тери Пратчет, доказва чрез своята поредица „Светът на диска“, че всички социални проблеми могат да бъдат разказани със сатира и хумор. Някои казват, че литературата е като огледало, в което можем да видим себе си и да се опитаме да подобрим нещата. В този случай хумористичната литература е като огледалата в увеселителните паркове, където отражението ти е по-издължено, тънко, дебело, деформирано, накратко – по-смешно. А сатирата кара хората да се гледат в огледалото, но по по-забавен начин. И това улеснява приемането или осъзнаването на някои неща, които може би не са приемливи по пряк начин“.

Всъщност именно хумористичният стил на Бека грабва и „Парадокс“, под чиято шапка излизат книгите му у нас. Както ни разказва Милен Милев, редактор в издателството, от екипа им вече имат над 10-годишен успешен опит с изпълнение на проекти във партньорство с програма „Творческа Европа“ и по този повод внимателно следят наградите за литература на Европейския съюз, чийто лауреат стана Адамашвили през 2019 г. Когато обаче прочитат анотацията на книгата му и разбират, че хумористична, те са изненадани. „Явно ставаше въпрос за забавна книга, литературна закачва със световната литературна класика, и едно намигване с публиката. Което, както и самият писател спомена по време на представянето на работата си, не е наградената книга, която очаква човек. Тя обикновено е сериозна, с много задълбочени теми и не е хумористична, за разлика от неговата. И това беше една изненада, която веднага ми хвана окото. След това се свързахме с неговия литературен издател, където пък научихме за предишната му книга и на практика ги взехме в пакет“, споделя редакторът от издателство „Парадокс“ и допълва, че книгата вече се радва на голям успех. „Тя е на пазара от немалко време и е посрещната доста добре, бих казал. Водещи литературни критици и лидери на мнение по литературните въпроси са я препоръчвали. Така че всъщност се радва на добър прием както от публика, така и от критика“, казва още Милен Милев.

Тъкмо благодарение на престижното отличие за литература на Европейския съюз Адамашвили получава възможност да се срещне не само с българските си читатели, но и с публика от още осем други държави. „Наградите винаги са добър шанс книгите да станат по-популярни, а Наградата за литература на Европейския съюз е и една от основните причини да се запозная и с български читатели. След това отличие и двете ми книги бяха преведени в 9 държави, което е много повече, отколкото  съм очаквал преди няколко години, когато имах само един превод на немски“, признава писателят. 

В този смисъл съществено важна остава и ролята на преводача – свързващото звено между писателя и неговата международна публика, онзи ключов елемент от конструкцията, без който, никога нямаше да може да четем някои от любимите си автори. 

Ето как за финал на нашия разговор Милен Милев илюстрира ключовото значение на преводачите със своеобразен анекдот, но базиран на истински случай: „Легендарният български преводач от немски Любомир Илиев, който е доайен и почетен председател на Европейския преводачески колегиум в Щрален, разказва преди 15 години във в. „Култура“ историята как в Щрален той домакинства на един от най-големите писатели на 20-ти век – вече покойния Гюнтер Грас, известен с тежкия и нрав. И след дълго увъртане по малките часове на нощта, и след някоя друга чаша вино, Любомир Илиев успява да принуди Гюнтер Грас да признае, че писателите правят националната литература, а световната литература е дело на преводачите. Това мога да кажа по въпроса – тяхната роля е централна, без тях няма да има световна литература“, заключава той…